Вече ви е ясно - на мен често ми се случва да препрочитам части от текстовете на Гео - защото харесвам нравстения му максимализъм, защото много истински и актуални звучат думите му, писани отдавна във времето, защото и днес те поставят актуални въпроси, които близо век търсят рационални отговори.
Затова е логично, когато говорим, че Гео Милев е без аналог в българската култура, че писането и животът му преминават в пълен синтез между естетика и етика, между ефективна интелектуална и емоционална енергия.
Ето как започва статията му "Българският народ днес", публикувана в списание "Везни" преди 90 години:
"Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание..."
Спирам до тук с откъса, защото и само тази малка част от текста, провокира достатъчно много въпроси... И се питам, за тогава или за днес е писал Гео? Анализирал е настоящето или е пророкувал бъдещето? Виждал е действителността на своето време или е предусещал тази на нашето?
Какво се е случило за този почти един цял век дистанция между него и нас? Май нищо! - Защото и днес българският народ продължава да живее все така бавно и томително в своята влажна безперспективна крепост с така наречената си свобода - демокрация, подхвърляна му и обещавано му на всеки четири години от новите, пожелали да притежават неговите съдбини. И отново българският народ е подложен на изпитания - да размисли, да проумее, да пожелае и в крайна сметка - да оцелее. А последното - оцеляването - провокирано от инстинкта за себесъхранение, себеспасение, подтиска всичко останало. Захлупен под шапката на личните грижи и неслучвания, забравя да мисли, да търси, да изисква. В опита си и този месец да плати парното, тока, водата.... забравя да поставя въпроси, желания и претенции пред онези, които са поели ангажимента да управляват свободата му. Забравя за себе си като целокупно множество с най-човешкото право - да изисква по-добро (съ-)битие в държавата, която в действителност е повече от това, защото тя е и родина. Вместо това, "днес българският народ стои ... пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване". Предпочита да се откаже от себе си, вместо да се бори за себе си. Предпочита да избяга, да се нарече гражданин на Европа, да пропусне споменаването на родовата си идентичност. В очите на българския народ все по-неуловимо светят воля и желание за промяна. Той, народът ни, предпочита да недоволства пред телевизора, с шопска салата и чаша домашна ракия в ръка, но не и да заяви желанието си за промяна. Предпочита да не приема и да не харесва тези, които сам е избрал, вместо да предложи алтернативни решения и действия. И така - вече десетилетия наред - все един и същи дух, спаднал до "мъртвата нула" на народния термометър.
И... питам се, ще осмислим ли някога въпросите, поставени ни преди близо век, ще съумеем ли да намерим отговорите им:
"Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?"
J.R.
Няма коментари:
Публикуване на коментар