За миг помислих, че си ти –
играхме заедно в една пиеса –
ти беше в златно и с очи,
изрисувани като на някоя контеса.
За миг се спрях – извиках ти:
Здравей, за мен е чест
отново да те видя!
Малко си се променила, как си?
Мина може би година?
А ти стоеше, няма като сирене
и гледаше ме някак неразбиращо.
Отегчена ли си? Няма спиране
в това безумно надпреварване
със времето, което ни отнема
всеки час от блясъка на кожата
и неусетно ни превръща
в приличащи си спомени
без общо минало.
За миг помислих че си ти...
но беше ли или не беше?
J.R.
Няма коментари:
Публикуване на коментар