Очакване

„O, zagrli me sad! Jako, sto najbolje znas…

Ja sam samo malo lud I zaljubljen…”

(О, прегърни ме! Силно, много силно...

Аз съм просто малко луд и влюбен...)*

Веднъж се разхождах по улиците на града, ей така – без посока, без да имам и без да търся причина. Просто вървях. И тогава го срещнах – млад, симпатичен (напълно непознат), но тъжен, безкрайно тъжен. Заговорих го. (Може би от любопитство). И той ми разказа за нея. (Без дори да го питам). Беше си тръгнала. Без предупреждение. Завинаги! А той седеше на пейката. Сам! И я чакаше. Повече от година всеки ден сядаше на тяхната пейка с надеждата, че ще се върне. Но тя не идваше. И може би никога нямаше да дойде. Но той щеше да я чака – не винаги млад, но винаги влюбен. Във нея!

Трябваше да се прибирам. Тръгнах си. Но един въпрос все още търси своя отговор – Колко време ще му е необходимо да се измори, да се откаже, да я забрави? Един живот достатъчен ли е? Едва ли!

J.R.

* Част от песен, която не помня...