Perfect Sense

„И има топлина, и има светлина,

и има мъже, и има жени,

и има храна, и има и болести,

и има движение...

Това е светът, какъвто си го

представяме...”

Perfect Sense... Странен филм. Интересен. Различен. И плашещ! Това ли ни очаква? Дали в момента живеем  „Последната любов на земята”? По-скоро, не. Или се надяваме, че не. Приемаме събитията като много добра режисьорска фикция и продължаваме напред - в ежедневието си, което сме си създали. В ежедневие, в което присъстваме ей така, по навик.  А тези, които са създали филма, междувременно наблюдават и коментират това, което се случва с хората. Загубили всичко, което може да се определи като стойностно, хората тъгуват по детството си, по загубената си искреност, по желанието за живот. Човечеството е уморено и гневно на умората си, гневно е на себе си. И точно като в сценария на една „Последна любов..." изпада в ярост, загубва обонянието си, слуха си и правото си на виждане на света. А в тъмнината остават само празните дни, с които хората не знаят какво да правят...  
Светът е обхванат от паника, следствие на странна епидемия, с начален синдром – SOS-загуба на обонянието и вкуса...хората са тъжни, започват да плачат, а после загубват умението си да разпознават мириса на храната, на телата си, на света...
Perfect Sense ... Едва ли е възможно реалното му случване. По-скоро не. И въпреки това, историята на филма ни подсеща за нещата, които знаем, но на които не обръщаме внимание. Забили носове в мониторите, готови да продаваме и купуваме денонощно от всичко, бързащи и изнервени към поредната сделка, която ще донесе много на боса и доволно за нас, подминаваме хората - тези хора, без които нищо не би имало смисъл. Забравяме да ги усещаме, да ги чувстваме. Приемаме ги като даденост. Като една от функционалните части на интериорното ни битие...
Ако утре обаче попаднем в сюжета на  Perfect Sense? Какво? Ще се изгубим ли? Тотално! Защото няма да имаме памет за аромата на хората, които обичаме; ще помним само този на китайската храна, доставена в офиса. Няма да имаме памет за последните хубави думи, защото в главата ни ще бучат речи за анализирането на поредната сделка, докато гласовете, с които сме си казвали "обичам те, липсваш ми, ти си важен за мен..." ще са дълбоки, далечни, неми гласове от много отдавнашно време. И когато спрем да виждаме, в тъмнината ще проблясват само пикселите на компютъра, и колкото и да се опитваме да извикаме образа на любимото лице, няма да успяваме. Защото всеки ден го гледаме, то преминава през нас многократно, но така и не успяваме да го видим. Нямаме време за това. Колко жалко!
„Последната любов на Земята” ни представя едно възможно случване на живота ни утре. Задава инициалите на края на едно съществуване. А след края - какво? Ще имаме всичкото време и нито една памет за любовта, за истински важните неща, за хората, които правят битието ни живот. И тогава,  в една нова, почти перфектна форма на сетивност, ще изпитаме нови усещания в една напълно нова, непозната тъмнина. И ще трябва да се научим да се чувстваме чрез диханието си, да разговаряме посредством целувките си, „очите ни ще са затворени, но животът ще продължава!”... С върховете на пръстите си ще започнем да сътворяват света си отново - тъмен, ням, безвкусен и безцветен, но по-истински и по-ценен само заради това, че все още ни има...
Perfect sense...

J.R.