Quo Vadis?

“Друг може би щеше да ви  каже:


                                                         “Покръстете ме!”-                


а аз казвам:
                                                         “ Просветете ме!”
                                                                 
                                                                          Х. Сенкевич


Има книги, които се помнят дълго и такива, които ги помниш цял живот... 
Quo Vadis на Сенкевич определено е от вторите. Запомнила съм всяка страница - къде съм плакала, къде съм била разочарована от случващото се и къде съм бързала да чета напред и по-напред, за да разбера възможно ли е спасението... Сенкевич ми показа горящия Рим за първи път... И повярвайте ми, искаше ми се да мога поне малко да рисувам, за да ви го покажа и на вас. Още помня обезумелите очи на Нерон, както и редовете, че "за смъртта не си струва да мислим, защото тя и без наша помощ сама мисли за нас". Помня и историята за една Любов - по-силна, по-истинска и по-красива от всичко...
И тогава, и днес често ми се случва да питам: "Quo Vadis, Domine?"...

                                                                                                                                                              J.R.

 Salvador Dali: The Persistence of Memory

Приятелството - въпрос на избор!

          В началото беше доверието. Празно, прозрачно и никога не помисляно, дори изобщо необмисляно доверие... Като бял воал, оставен свободно да се вее от вятъра, доверието е красиво, леко, чисто... А след него идва приятелството – онова първото, (не)сериозното и непридирчиво приятелство, което те завладява като любов; като първи слънчев лъч след тежка и продължителна зима; като усещане, че светът се разтваря пред очите ти в нови, по-цветни и по-ароматни нюанси... 

           И така се поставя началото... Доверието и приятелството се превръщат в част от теб. Следват те неизменно. Хванати ръка за ръка, те се превръщат в отражение на мечтите, на целите и желанията; в огледален образ на всички дързости, които си готов да направиш в живота си... 

А след това започва да става сложно – осъзнаваш (а понякога дори не осъзнаваш), че си щастливец, защото имаш нещо много ценно, нещо наистина скъпо, което дори и на фондовата борса не се предлага и започваш да се страхуваш... Страх те е, че можеш да го загубиш, че някой може да ти го открадне или което е най-лошото – че то може би не е толкова истинско и ценно, колкото си си мислил... И белият, лек вол се превръща в тежест за плещите ти, в камък на шията ти, в рана на гърдите ти... Изкривява гърба ти, накъсва дишането, изморява те...

           И тогава идва изборът – трябва или да се освободиш от него като го излъжеш, като го намразиш, като го обявиш за неистинско, за ненужно, или да го приемеш като част от теб, като неизменна част от ежедневието ти, пренебрегвайки усещането за тежест и болка... Защото дори и понякога да боли, истинското приятелство остава истинско – като белият воал, танцуващ с вятъра. Истинското приятелство не прецаква доверието. И никога не тежи толкова, колкото си мислиш, че тежи... 

          И така. В началото беше доверието, а всичко останало е избор, по хамлетовски сложен, но важен избор – да бъдеш или да не бъдеш приятел!

J.R.

I'll be there for you...

http://youtu.be/GJ0B28_frfw

Очакване

„O, zagrli me sad! Jako, sto najbolje znas…

Ja sam samo malo lud I zaljubljen…”

(О, прегърни ме! Силно, много силно...

Аз съм просто малко луд и влюбен...)*

Веднъж се разхождах по улиците на града, ей така – без посока, без да имам и без да търся причина. Просто вървях. И тогава го срещнах – млад, симпатичен (напълно непознат), но тъжен, безкрайно тъжен. Заговорих го. (Може би от любопитство). И той ми разказа за нея. (Без дори да го питам). Беше си тръгнала. Без предупреждение. Завинаги! А той седеше на пейката. Сам! И я чакаше. Повече от година всеки ден сядаше на тяхната пейка с надеждата, че ще се върне. Но тя не идваше. И може би никога нямаше да дойде. Но той щеше да я чака – не винаги млад, но винаги влюбен. Във нея!

Трябваше да се прибирам. Тръгнах си. Но един въпрос все още търси своя отговор – Колко време ще му е необходимо да се измори, да се откаже, да я забрави? Един живот достатъчен ли е? Едва ли!

J.R.

* Част от песен, която не помня...